Вече ви разказахме за живота и отчасти за творчеството на Змей Горянин. Един позабравен и дори непознат за мнозина български писател. Той е автор на над 50 книги. Романи, повести, разкази, стихове, епиграми и др. Занимава се активно и с преводаческа дейност, а статиите и публикациите му във вестници, списания и брошури трудно могат да бъдат преброени.
Светозар Акендиев Димитров, както е истинското му име, се ражда на 11 януари 1905 г. в Русе. Писателският му талант започва да се развива още през ученическите му години. През 1923 г. стихове от творчеството на Змей Горянин са публикувани в списание Светли зари. Следват десетки подобни публикации в различни издания. Освен стихове, пише и романи с историческа тематика, които стават особено популярни сред творчеството на Змей Горянин. Сред тях – Кнез Иван Кулин (1936), Бачо Киро (1937), трилогията Дунавът тече (1938), Силата на робите (1939) и др. Голям интерес сред читателите предизвиква и автобиографичната му книга Червеният хотел. Емблематична е също повестта му Ний умряхме – да живей народа. Мнозина пък го свързват първосигнално с неговите стихове и текстовете му за деца.
Творчеството на Змей Горянин е предизвикателно
и обичано от хората, но ето какво се случва… През 1942 г. за кратко става цензор в Дирекцията по печата. Две години по-късно е осъден на една година затвор от Народния съд, заради дейността му като цензор. Книгите на писателя попадат в Списъка на фашистката литература. Копията им са иззети от библиотеките и много от тях са унищожени. Така за дълъг период от време творчеството на Змей Горянин остава на практика недостъпно за читателите и лека-полека потъва в забрава. През 1945 г. Димитров е помилван, но му е забранено да пише повече под популярния си псевдоним – Змей Горянин. Русенецът, разбира се, не спира да твори. Подписва текстовете си с поне 18 различни псевдонима. Писателят прекарва последните 7 години от живота си като доброволен заточеник в манастира Седемте престола. Там той продължава да пише и го прави до сетния си дъх.
Без да се бавим повече, обръщаме поглед към малка част от творчеството на Змей Горянин.
НА НИВАТА
Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!
На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.
И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!
И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.
ВЪВ ВЛАКА
Едно парченце слънчево небо
през рамката на малкия прозорец, –
а в мен гори безкрайната любов,
а в мене греят ширните простори; –
и всичко е прекрасно и добро:
скалите са божествени палати,
нивята – разтопено чисто злато,
реките – тежко, синкаво сребро.
Шуми в липите пътника южняк,
като море вълнуват се нивята, –
и волно пее бягащият влак
с отмерения шум на колелата;
и както странник от любов разбит,
за свойта скръб утеха не намира, –
един щурец тъй тихо, тихо свири
под пейките в купето нейде скрит.
НА ЕДИН ХУДОЖНИК
Напразно се гневиш, човече,
че нямало изкуство вече!
Я виж, например, как жените
си дорисувват красотите.
ЧЕРНАТА КОТКА
Аз имах ниска стаичка в мансарда,
със малък, южен четвъртит прозорец;
във нея, мислех, лесно ще завардя
сърцето си от любопитни хора.
Ала врабче живее ли в кафеза
на чучулига весела и кротка?
Една нощ тихо в стаичката влезе
настръхнала, жестока черна котка.
Не ми е нужна вече малка стая.
Какво бих скрил? Какво ли ми остана?
Над южния прозорец пъргав паяк
тъче си нова свилена премяна.
А в къта свила нокти, тиха, кротка,
завършила до точка свойто дело,
голямата жестока черна котка
почива си над жълто одеяло.
НАДЕЖДАТА
Един през друг се хората изреждат
съвет да дават: как се управлява,
но – слава Богу – имаме надеждата,
че Бог рога на крава зла не дава!
ВЪЗТОРГ
Обичам слънцето, което не угасва, –
голямото усмихнато око, което бди;
и моята любов от ден на ден пораства –
о, моята любов е слънце, що гори!
Тя носи свежий лъх на пролетни лалета,
и задушливий зной на юлска мараня –
изморена и жадна, тя пие светлина,
а пътя й е бял, като Млечний Път в небето.
Тя носи бурята на Декемврийски вятър
и тихият полъх на вечерен южняк;
стопява ледове в своите обятия, –
или самата потъва в мек и пухкав сняг.
О, моята любов – спокойствие и вихър;
стремеж и тъмнина; страдание и щастие;
обичам слънцето, което не угасва –
голямото око – тъй ласкаво и тихо!
ОСНОВАНИЯТА
От малък още лъжеше за трима
и глупостта му беше несравнима;
от мързел не научи занаят,
та затова – избран бе депутат.
ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА
По бялата пътека на моя земен път
спокойно и полека годините вървят.
Как устремно летяха, когато бях дете! –
Това ми е утеха, че днеска кретат те.
Когато бях дете ли? – Да! Може би тогаз
съм вярвал в дните бели и съм ги чакал аз.
А сетне вече свикнах да гледам с поглед друг:
не чакам да поникнат лалета вместо лук!
Минавайте години! Мен все ми е едно!
Светът не ще загине със мене наедно!
А мъдростта, която в живота съм добил
не бе море, а блато – и в него аз съм гнил…
НА ЕДИН ПОЕТ
Че ти не си поет – не е беда, –
не са поети твърде много хора;
бедата, драгий, идва от това,
че пишеш и печатиш без умора.
ЧАСОВЕ
Жадувам слънчеви простори,
а в мрак потъвам ден след ден; –
за слънцето очи разтворил –
от слънцето съм ослепен.
Почуквам с просешка тояга
и безнадежден диря брод. –
Но как бих могъл да избягам
от собствения си живот?
Ти идваш, моя есен. Тиха
целуваш старата гора
и в твойта сивкава зора
мъгли листата изгориха.
Мъглите падат и над мене, –
о, моята душа е злак
и чака с тихо примирение
да падне сняг, да падне сняг…
Малките птички се готвят за юг. –
Малко сърце, ще зимуваш ли тук?
Или със птичките скоро и ти
леко далеко ще си отлетиш?
Малко сърце, отлети без тъга!
Ти ще загинеш щом падне снега.
Мен той не ще ме сломи и попари -:
Мойте коси е отдавна прошарил!…
СИНЕОКА НЕЗАБРАВКА…
Синеока незабравка
е съседката ни Здравка,
ала повече се помни
със гърдите си огромни.
ПОЛУНОЩ
Желая времето да прикова
със сребърния гвоздей на луната,
да задържа нощта и тишината
и току-що дочутите слова.
Една умряла дума ме споходи,
двусрична, проста думичка: любов.
Разтваря се смраченото небо
и светъл спомен в светъл път ме води.
Изгасям недопушена цигара;
броя часът по градския часовник
и с мисли сиви, тежки и оловни
откъсвам две листца отъ календара.
КАКЪВ НАРОД…
Какъв се народ извъди!
Синът баща си да съди,
че си протака живота,
та си не дава имота.
СТАРИЯТ ГРАД
Този град е по-стар от годините.
Къщите му сиви и окърпени,
сякаш са икони. А градините
на босилек дъхът. И на смъртник.
Тук, под всеки зид обвит с бръшлян,
има по една любов погребана,
по един живот неизживян,
разпилян, ненужен, непотребен.
Старците не помнят откога
е залязло слънце зад баирите,
нито чакат да изгрей сега,
нито вярват, че ще има мѝра:
– То било билóто. Ний самичките
за ковчег сме си приплели пръстите;
някой да ни палне вощеничка –
да запали и да се прекръсти.
И градът ще каже: „упокой!”
„Упокой!” ще прозвъни часовника,
И звънът му ще отекне тройно
в облаците сиви и отровни.
В ЛОКАЛА
В чашата се спусна сноп лъчи,
скъсани от лампата във ъгъла.
За какво ли сините очи
с ласкава усмивка са ме лъгали?Отразени в мътните стени,
като дъжд се ронят глухи тонове; –
знам, че има три добри жени:
самотата, майка ми, Мадоната.Без любов мен все ми е едно;
някога любов край мене мина ли?
Да отлея капчица вино
за добрите, скъпите починали!
И да срещна всичко без тъга,
и да бъда горд във самотата си!
Малката цветарка и сега
с тиха скръб поднася ми цветята си!
Имам аз изсъхнали цветя
в пликчета грижливо, нежно скътани.
Над локала пада самота
от димът скована и помътена.
ОКОТО СИНУР НЯМА…
Окото синур няма
и страда от това;
такваз земя голяма –
то вижда къс едва.
Вижте още: Време за поезия: Дамян Дамянов – Приказка
