Човекът и неговата зона на комфорт – звучи като заглавие на книга или на научен труд. Като Мъжът и жената интимно, намек за нещо, което се дискутира и изследва на две очи, сам със себе си, защото всичко друго би се сметнало за грубо вмешателство. Ако въобще се дискутира, защото това също би могло да се приеме за вид вмешателство – автовмешателство.
Тази зона на комфорт
– така ревностно пазена свещена земя, е съсипала живота на поне половината човечество. Що войни са се водили и продължават да се водят на личностния фронт за запазване непокътната на нейната териториална цялост, и то точно в параметрите, които някога, в някакъв момент са драснали фитила на мозъчния импулс с гръмкото име
“Това е най-доброто за мен”
Не мога да избягам от сарказма. Не защото ми е лесно да напускам своята зона на комфорт, никак даже. Коства ми насилие над волята и самодисциплина, а понякога и някой и друг валериан. Който каже, че няма никакъв проблем с това, лъже безобразно. Но напоследък толкова често се сблъсквам с хора, които са впили нокти до кръв в някакво свое статукво, видимо изчерпано докрай и лишено от градивност и всякакъв намек за положителна перспектива. Хора, които влагат такива неимоверни усилия да го съхранят, че всичко около тях истеризира.
Мързел, страх, инертност
– причина винаги се намира. Макар и в един по-мащабен житейски порядък тя да няма никаква стойност, текущо става за оправдание. Да, познатото свое, колкото и противно да е всъщност, изглежда далеч по-добре от различното и неизвестното. Да, гарантираното си е гарантирано, ако ще и да е примка за бесене. Но когато причината е най-обикновен инат в класическото му определение от кръстословиците – безсмислено упорство, и отказ да погледнеш по-далеч от трябва-да-стане-на-моето-ако-ще-светът-да-се-свърши-а-с-него-и-аз-защото-така-и-точка, не мога да не се учудя от отказа на
човек да даде шанс сам на себе си
Не много, само половин крачка отвъд познатите граници. Ей така, ако ще и да е в името на някаква илюзия или глупава мечта. Защото иначе се превръща в гробокопач. Ще ми се да кажа, че става средностатистически мрънкащ досадник, но това е най-леката форма, която би могла дори да мине за симпатична. Човек, който защитава на всяка цена зона на комфорт с фиксирани граници, в даден момент неминуемо се оказва вреден за себе си. И заприличва на алкохолик, който отказва да признае, че има проблем.
Това може би ни връща в началото, към причините, дето накрая се оказва, че нямат стойност. Мързел, инертност, нежелание, страх, но не от различното, новото и евентуално (гарантирано, но това да си остане между нас!) по-доброто, а от това сам, по собствена воля да причиниш на себе си известен временен дискомфорт, свързан с адаптирането към новата ситуация. Независимо за кой житейски аспект става дума. До такава степен, че всъщност си причиняваш неизмеримо много по-голям дискомфорт, докато се опитваш да задържиш ситуацията непроменена, в този ѝ вид. От това, че от промиването на раничката с кислородна вода малко ще щипе.
А тя, зоната на комфорт, е разтегливо понятие и добре, че е така. Колкото повече я напускаме и си позволяваме да се почувстваме комфортно извън нея, толкова по-голяма става. Колкото по-често го правим целенасочено, толкова по-малко щипе. И илюзиите някак тихомълком придобиват ясни очертания в действителността.
