Някъде точно по това време на годината в един горещ юлски ден във вече далечната 1991-а съм пътувала към Химическия факултет с трамвай №10, за да стигна до всеизвестната и до днес Стена на плача, където обявяваха резултатите от кандидат-студентските изпити. Бяхме заедно с най-добрата ми приятелка и притесненото ни мълчание от неизвестността сякаш се отразяваше и върху другите пътници, в чиито лица се опитвахме да разгадаем дали пътуват за същото място.
Всъщност, темите са съвсем различни. Това, което не се е променило за цели 25 години е, че
все още от кандидат-студентите се очаква да зубрят теми
за старт в живота. Точно когато вече стъпват на краката си и трябва най-сетне да израснат като оформени личности със собствено мнение. А вместо това продължават да пишат заучени фрази, красиви словосъчетания от мнението на този и онзи критик и банални хвалебствени думи за поредния автор, който се е паднал на изпита.
През всичките тези години те отново и отново са възпроизвеждали зазубреното за Съмнение и спасение в поезията на Димчо Дебелянов, Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски, История и избор в романа Тютюн, Любов и спасение в разказите на Йордан Йовков, Човекът, домът и родът в повестта Гераците на Елин Пелин…
Винаги съм обожавала българската литература и с годините преоткривам все повече майсторството на автори, които може би не съм била достатъчно зряла да разбера на 16 или 18 години. Днес си давам сметка колко всеобхватно и гениално за времето си е било творчеството на Вазов, не само защото така сме го учили в училище. Осъзнавам какъв
ярък отпечатък са оставили в краткия си живот
поетите ни – Ботев, Смирненски, Вапцаров, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Яворов, за които някога дори не съм осъзнавала добре колко рано са си отишли… Разсмива ме все повече неостаряващият и така земен хумор на Алеко, сърцето ми потрепва в радост, мъка и една тиха носталгия по българското от разказите на Елин Пелин и Йовков. И се губи в уловената магия на времето и хората в романите на Димитър Димов и Димитър Талев.
[Вижте още: На среща с Вазов]
Предполагам, че като българи, всички сме докоснати по подобен начин от произведенията на класиците ни. Защо тогава години и години наред, за да докажем уменията си по български език и литература и наученото в училище, трябва да ходим на частни уроци или да плащаме за “теми за шестица”, които да ни осигурят достъп до най-желаните специалности в университета? Точно тези специалности, от които някой ден се очаква
да излязат най-добре подготвените и свободомислещи хора
които ще са елитът на страната ни. Хора със собствена позиция и възгледи, които да знаят как да ги отстояват, способни на критичен поглед над нещата, търсещи оригинални решения и нови пътища.
Вместо това, посланието, което получават още от училище е да “заучат” нечие чуждо мнение, за да постигнат високия успех, който им е нужен, за да продължат напред… Да внимават какво пишат и какво казват, да правят послушно това, което се очаква от тях. Колко от тях ще успеят да се отърсят от този модел в бъдеще? И не е ли крайно време нещо да се промени? Не би ли трябвало от младите хора, които най-сетне поемат по своя път, да се очаква да могат да напишат обоснован и аргументиран текст или есе със собствено мнение по интересен въпрос?
Подобен изпит би показал със същия, ако не и по-голям успех, общата им култура и умението им да пишат хубаво и грамотно на родния си език. Без да слага рамки и давайки възможност за конкуренция, базирана на индивидуалните им умения и възможности. И на личностното мнение и позиция. За един наистина смислен и самостоятелен старт в живота.
На моя изпит преди 25 години изкарах 4.25. Реакцията ми пред Стената на плача беше толкова бурно щастлива, че околните помислиха, че съм изкарала шестица! Гордея се и до днес с оценката си, защото си беше изцяло моя, без месеци частни уроци и учене на теми. И точно колкото ми трябваше, за да продължа напред с изпитите по журналистика. Толкова, колкото ми казваше, че ще изкарам учителката ми по литература с “моя начин на писане”.
Вероятно и за нея, както и за много други учители и до днес, е трудно и неприемливо да се опитват да вкарат учениците си в “калъпите” на писането на теми. И съм безкрайно благодарна на такива хора. Те не възпитават “отличници”, но сътворяват истински мислещи хора.
